Понеже ние всички ще застанем пред Христовото съдилище. (Римляни 14:10)
Без влизането на Христовия Дух в сърцето, Който вика „Авва Отче”, душата остава в робско състояние, управлявана от други. Заради чувството на несигурност, необърнатият към Христос човек чувства нужда да контролира другите и по този начин, в крайна сметка, той предизвиква техният контрол над себе си, защото това е обществото, което се развива от хора с такъв начин на мислене. Необърнатото сърце неволно се придвижва към тоталитарна форма на управление, дори докато протестира срещу нея. Без вътрешната принуда на Христовата любов, бездуховното „Божие царство“ неизбежно бива управлявано от ръководители, които трябва да нанасят наказание на човека, за да заменят липсата на вътрешно принуждение, вдъхновено от любовта.
Светът, в който живеем, е продукт на решенията, които човешкият род е взел, в отговор на нежната, саможертвена любов към Христос. Преди две хиляди години ние, като раса, сме видели представа за Бога, която би могла да преобрази изцяло възгледите ни за справедливост и основната ни мотивация за живот. Зарът е бил хвърлен в четвърти век след Христа, когато християнството придобива формата на универсална имперска църква, обединена с държавата. Тази система искала все по-голяма власт, за да регулира мислите и вярванията на своите субекти, независимо каква форма на управление е била необходима, защото това е, което човек иска да направи със силата, за да се чувства сигурен. В резултат на увеличения напредък в технологиите и образованието и социалното инженерство, ние живеем в най-усъвършенстваната среда за наблюдение и проследяване, която този свят някога е познавал.
От Августин до Аквински и до Дядо Коледа, който идва в града, необходимостта от списъци и страх от наказание, които управляват нашите общества е всеобщо укрепена. Ако принуждаването на хората да станат християни чрез сила е било всадено в умовете ни като нещо желано от Бог, как това би повлияло на разбирането ни за Божия съд как то би придало различен цвят на страниците на Свещените писания? Бог не заплашил ли Адам и Ева, че ако ядат от дървото за познаването на доброто и злото, ще умрат? Книгите на Мойсей са пълни с инструкции за това какви наказания трябва да се прилагат към злотворците в народа Израил. Изглежда напълно логично заплахата от наказание да бъде приложена към тези, които не се подчиняват.
Какво е наказанието, очакващо неспазващите правилата, което християните, обикновено показват? Католическият катехизис гласи:
Исус често говори за „Геена“ за „неугасимия огън“, запазен за онези, които до края на живота си отказват да повярват и да се обърнат; място където и душата, и тялото могат да бъдат загубени. Исус тържествено обявява, че "ще изпрати ангелите си и те ще се съберат ... всички злотворци и ще ги хвърлят в огнената пещ", и че Той ще произнесе осъждането: "Махнете се от Мен, вие проклети, във вечния огън!” Учението на Църквата потвърждава съществуването на пъкъла и неговата вечност. https://en.wikipedia.org/wiki/Christian_views_on_Hell
Заплахата с вечно страдание в пламъците на ада е най-доброто използване на външната принуда, за да накара хората да се подчиняват на закона и Божия ред. По своята същност заплахата от такива мъчения и наказания изисква наблюдение, разглеждане и преценка, дали човек е достоен за вечен живот с небесния Бог или е за вечно проклятие в пъкъла. С такъв контекст, лесно е Библията да се прочита, с тази настройка на ума. Вземете например Данаил 7-ма глава.
Гледах, докато се положиха престоли и Старият по дни седна. Облеклото Му беше бяло като сняг и косата на главата Му — като чиста вълна, престолът Му — огнени пламъци и колелата Му — горящ огън. Огнена река изтичаше и излизаше отпред Него, хиляди по хиляди Му служеха и десетки хиляди по десетки хиляди стояха пред Него. Съдът седна и се отвориха книги. (Данаил 7:9-10)
Представените тук картини описват гигантска сцена в съдебната зала, където се събират всички данни за наблюдение и всеки човек е изправен пред съответната награда или, по-вероятно, съответното си наказание. Това е сериозната страна на историята на Дядо Коледа. Вече не се занимаваме с леките стандарти, по които съдим децата; имаме работа с всемогъщия Бог, чиито стандарти са безкрайно високи. Данаил 7-ма глава ни представя видението за Бога, Който не се носи на теглени от северни елени шейни, идвайки от Северния полюс, а по-скоро от величествения Му престол избухва огън и Той е обграден с небесен антураж, готов да нанесе смърт на злотворците.
Може да се обърнем към Исус за утеха, но тогава прочитаме Неговите думи и се разтреперваме:
И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат хората, ще отговарят в съдния ден. Защото от думите си ще се оправдаеш, и от думите си ще се осъдиш. (Матей 12:36-37)
Следователно тази система изисква надзор, преценка, осъждане и смърт. Тези неща са присъщи на тази концепция за справедливост. Въпросът, който трябва да се зададе е, може ли тази правосъдна система да създаде свободно от страх общество? Ако Бог по своята същност е архитект на смъртта и е върховният суверен, който нанася смърт, тогава не е ли самият Той по Своята същност олицетворение на смъртта? Ако Бог следи всяко наше действие и го преценява спрямо Неговия божествен стандарт, за да види дали отговаряме на него, тогава как може някога да има място, където Неговите поданици да бъдат освободени от ужаса на смъртта? Бог е вечно свързан със съд, осъждане и смърт. Но тогава какво означават следните изказвания.
Защото Отец не съди никого, а е предал целия съд на Сина, (Йоан 5:22)
Вие съдите по плът; Аз [Исус] не съдя никого. (Йоан 8:15)
Любовта е търпелива, любовта е мила. Не завижда, не се хвали, не се гордее. Тя не опозорява другите, не търси за себе си, не се ядосва лесно, не води досиета за грешки. 1 Коринтяни 13:4-5 (Нов международен превод)
Тези три пасажа директно оспорват идеите за справедливост и преценка, основани на смъртна заплаха. Исус ни казва, че нито Неговият Отец, нито Самият Той съдят, осъждат или наказват някого. Великата глава за любовта в Библията ни казва, че любовта не води опис за погрешно поведение. Бог е любов и тази съвършена Божия любов прогонва или премахва целия страх (I Йоан 4:8, 18). Сигурни ли сме, че правилно разбираме справедливостта на Бога? Как можем да обясним тези текстове на Библията и да ги хармонизираме с много други, които изглежда казват обратното? Как любовта може да не води запис на греха, когато съдебната система, както сме я възприемали, изисква такъв процес?
Ако Бог и Неговият Син не осъждат никого, тогава защо светът е пълен със съд и осъждане? Защо хората преценяват толкова много другите и откъде е започнало всичко това? „Жената, която си поставил тук с мен - тя ми даде малко плод от дървото и аз го изядох.“ Битие 3:12. Адам преценил, че Бог е виновен за това, че е създал жена, която го изкушава да тръгне в грешна посока. Видно е, че Адам е възложил вината за действията си върху Бога. Адам смятал, че Бог е дошъл да сложи край на живота му като наказание за извършеното от него дело.
Духът на обвинителя [Сатана] влязъл в сърцето на Адам и той съдел, обвинявал и осъждал Божия Син за това, че е създал Ева като негов изкусител. Именно чрез Адам духът на съд и осъждане дошъл на света. Адам не помолил Бог да му прости; не смятал, че грехът му може да бъде простен. За разлика от Ной, до онзи момент Адам не намерил благоволение в очите на Бога (Бит. 6:8). Адам бил пълен с обвинение и неверие (духът на Сатана), а не с покаяние и вяра (духът на Христос). Апостол Павел изразява тази дълбока истина в този стих:
И дарбата не е както съдбата чрез едного [Адам] що е съгрешил; защото съдбата бе от едного [Адам] за осъждение, а дарбата от много прегрешения за оправдание. (Римляни 5:16, Цариградски превод)
Адам си представял, че Бог е Същество, което съди, осъжда и наказва. Той възприел нещата така, защото, самият той бил направил това в ума си спрямо Бога.
Да си представя тези неща за Бога, просто означавало, че когато видял Бог, това, което той искал да направи на Бог, сега си представил, че Бог ще го направи на него. Това ни води до важен принцип:
Фалшивите възприятия на значими хора в живота ни действат като огледало, когато попаднем в тяхното присъствие и взаимодействаме с тях.
Този принцип виждаме при Каин. След като Каин убил брат си, той се опасявал, че другите ще пожелаят да го убият (Битие 4:14). Виждаме го и в разказаната от Исус историята за блудния син. Когато се завръща в дома на баща си, след като е пропилял всичко, неговата система за справедливост не му позволява да повярва, че може да продължи да бъде син (Лука 15:19). Макар и по различен начин, по-големият син също възприема себе си като слуга, защото е вършил всичката работа в дома като такъв и затова смята за несправедливо великодушното и прощаващо отношение на баща му към брат му (Лука 15:28). И двамата се нуждаят от истинско познание за характера на своя баща.
Нашият Отец и нашият Спасител не записват неща, за да ни накажат; те записват нещата, за да останат в интимна връзка с нас. Нашият живот е непрекъснато в Техните ръце и по този начин Те поддържат в сърцата си съвършен запис на нашия живот, за да го запазят. Записът на нашия живот, който е вложен в сърцето на Христос, също е направен от нас. Той ни позволява да напишем записа в сърцето Му и по този начин ние сме вписани в дланите на ръцете Му. Затова е вярно, че Бог има съвършен запис на нашия живот, но той не е записан, както си мислим, с цел наблюдение, съд и наказание. Той е записан, защото когато някой обича друг, той постоянно го наблюдава, грижи се и мисли за него.
Това е причината Христос да прочете сърцата на мъжете, влезли в Неговото присъствие с жената, хваната в изневяра. Той имал възможност да прочете записа в сърцата им, а също и да пробуди съзнанието им за него, и когато те влезли в Неговото присъствие, те не могли да скрият или заличат този запис от паметта си. Това, което Христос написал на земята, било само повторението на това, което Той бил написал в сърцата им с Божия пръст и което те самите вече били подписали със съгласието си. Именно поради тази причина, когато Бог отваря книги на небето, Той посяга към сърцата на хората. Той няма нужда от физически книги, каквито използваме днес, защото Неговият закон не е физически, а духовен; отнася се за въпросите на сърцето и ума, които се проявяват в плът. Бог не ни наблюдава с цел да ни съди и осъжда, Той бди над нас с любов и всеки ден мисли за нас и копнее да ни благослови. Така се съхранява записът в сърцето Му.
Бог ни посреща на месинговия олтар; олтар, направен от сплав, създаден от сина на Каин. Нашият Отец никога не е пожелавал жертви, но Той ги е дал, за да може те да ни покажат какви сме по природа. Ние сме вярвали, че Бог се нуждае от укротяване преди да може да ни прости и не бихме повярвали, че ни е простено преди да се пролее кръв. Това е една ужасна, езическа идея; но ние не сме го осъзнавали. Той увеличил греховността ни чрез тези жертви, като в същото време чрез тази „медна“, създадена от човека идея ни убеждава, че можем да бъдем простени.
Контекстът на съда от 1844 г. е реакция спрямо обвиненията, повдигнати срещу Божия народ от малкия рог, който имал за седалище сатанинския престол. Съдът на Бога е всъщност оправдаване на Неговия народ срещу обвиненията на Сатана отправени чрез църковните водачи. Юдейските водачи осъдили жената, хваната в прелюбодейство, и я довели при Исус, за да разгледа случая, но Исус обърнал съда обратно към тях. По подобен начин, след като църквата била осъдила толкова много хора на смърт, Древният по дни обърнал съда обратно към църквата. Кой видял милост в присъствието на Исус и кой напуснал, мислейки се за осъден? Кой вижда милост в съда на Древния по дни в края на времето и кой вижда себе си осъден?
За онези, които имат вярата на Исус да видят добротата на Отца през очите на Неговия Син, Божият съд не се състои в това, че Бог осъществява съд срещу Божия народ, а по-скоро ги защитава от обвиненията, повдигнати срещу тях от Сатана чрез църковните водачи. Бог позволява този съд да се осъществи, защото разкрива какво е в сърцата на Божиите хора, когато Сатана ги подлага на изпитание, чрез неговите посредници. Дали Божият народ се доверява чрез този съдебен процес на Бога, или отказва да Му се довери, че Той ще го преведе през това огнено изпитание? Последната църква е Лаодикия, чието име означава съд на народа - това е църквата на съда. Човешкото наследство от съд и осъждане достига кулминацията си в тази църква. Бог изпраща вест до света по това време, обявявайки, че съдът е започнал. Бог е представен като заемащ върховното място на съд, за да има достъп до житейските записи на всички, които изповядват вяра в Христа.
Как хората възприемат този съд? Зависи от това как разбират характера на Бог. Ако гледат на Бог като прокурор, който минава през документите, за да заличи тези, които не струват, тогава естествено ще възприемат такъв характер, когато общуват със своите ближни. Тази църква преценява себе си като „богата и замогнала се“; счита себе си за по-висша от другите. Наистина сме в състояние да кажем, че Светилището може да бъде очистено. Всичката кръв вече може да бъде извадена от Пресветото място, защото Бог не изисква тези неща за изкупление. Но е вярно, че Той е трябвало да ни ги покаже и да разкрие нашите греховни сърца, за да можем да се покаем за това, че обвиняваме другите и търсим изкупителни жертви, които да премахнат вината ни. Виждайки Бога като един, в когото няма „тъмнина „ или смърт, вече сме готови да отразяваме образа на Един, Който е изцяло и единствено източникът на живота. Преди възприемането на една такава светлина, съдът е можел да се занимава само с мъртвите. Но едно такова поклонение, което вижда Бог само като живот има силата да стартира съдът над живите.
