"И видях друг ангел да лети сред небето, който имаше вечното евангелие,
за да го благовести на земните жители и на всяка нация и племе, и език, и народ."
(Откровение 14:6)
Добрата вест за Завещанието на Бог към Неговия Син и нашата привилегия да бъдем част от наследството на Исус са били представяни по един или друг начин на грешното човечество. „Проповедта“ на природата като Божие творение, е част от това евангелие:
"Но аз казвам: Те не са ли чули? Разбира се, чули са: „По цялата земя се разнесе гласът им и думите им – до краищата на вселената.“" (Римляни 10:18)
Тук апостол Павел цитира Псалм 19, за да покаже, че свидетелството на природата, осигурява едно проповядване на евангелието „по целия свят“ и дори „до краищата на вселената“. Нека видим по-широкия контекст на това свидетелство:
"Небесата разказват Божията слава и небесният свод възвестява делото на ръцете Му. Ден на ден блика слово и нощ на нощ изявява знание – без говорене, без думи, без да се чуе гласът им. Вестта им е излязла по цялата земя и думите им – до краищата на вселената." (Псалми 19:1-4)
Но в желанието Си да достигне Своите отчуждени деца, Бог е продължил нежно да им говори чрез свидетелството на откровението. През първите две хилядолетия на човешката история това свидетелство се предава устно от поколение на поколение. Но, когато моралната деградация на човечеството понижила способността му да съхранява в паметта си спасителната вест, Бог започнал да вдъхновява хора да записват вестите на Завещанието за следващите поколения. Относно евреите се казва, че им е донесено същото благовестие като на християните:
"Защото и до нас, както и до тях, се донесе една блага вест; но словото, което те чуха, не ги ползва, понеже не се съедини с вяра в онези, които го чуха." (Евреи 4:2)
Най-старото писмено свидетелство било предадено на Моисей преди около 3600 години в книга на име Йов. Тя разказва историята за един богат и праведен човек от древността, който преживява много страдания като първоначално изгубва имота и децата си, а след това и здравето си. Като за капак на всичко, приятелите му започват да го упрекват, че е съгрешил и затова са го сполетели тези беди. Паралелно на това, което се случва с Йов, книгата разкрива причините поради които Йов преминава през тези ужасни страдания:
"И един ден Божиите синове [представителите на другите светове] дойдоха да се представят пред ГОСПОДА, и между тях дойде и Сатана [узурпиралият властта на Адам]. И ГОСПОД каза на Сатана: Откъде идваш? А Сатана отговори на ГОСПОДА и каза: От обикаляне нагоре-надолу по земята и от ходене насам-натам по нея [Сатана е на път да повдигне въпроса за Йов, но Бог го изпреварва]. И ГОСПОД каза на Сатана: Обърнал ли си внимание на слугата Ми Йов, че няма друг като него на земята – човек непорочен и правдив, който се бои от Бога и отбягва злото? А Сатана отговори на ГОСПОДА и каза: Без причина ли се бои Йов от Бога? Не си ли оградил и него, и дома му, и всичко, което има? Благословил си делото на ръцете му и имотът му се шири по земята. Но простри сега ръката Си и се докосни до всичко, което има – дали няма да Те похули в лице! Тогава ГОСПОД каза на Сатана: Ето, всичко, което има, е в твоята ръка; само към него не простирай ръка. И Сатана излезе от присъствието на ГОСПОДА." (Йов 1:6-12)
Сатана заявява, че Йов не служи на Бога от любов, а от личен интерес. Целта му е, както от начало, да докаже, че Божият закон е неизпълним. Позволено му е да съсипе целия имот на Йов, а също и да унищожи потомците му, които заради упорството им в греха са лишили себе си от божествената защита. Реакцията на Йов е:
"Тогава Йов стана и раздра дрехата си, и обръсна главата си, и падна на земята, и се поклони. И каза: Гол излязох от утробата на майка си и гол ще се върна там. ГОСПОД даде, и ГОСПОД взе; да бъде благословено ГОСПОДНОТО Име. Във всичко това Йов не съгреши, нито приписа на Бога нещо погрешно." (Йов 1:20-22)
Въпреки че не знае за Сатана, „който помрачава“ промисъла на неговия Създател (Йов 42:3), Йов не се отказва от приятелството си с Бога. Но тогава Сатана издига друг аргумент в божествения съвет:
"А Сатана отговори на ГОСПОДА и каза: Кожа за кожа, да; всичко, което има човек, ще го даде за живота си. Но простри сега ръката Си и се докосни до костите му и до плътта му – дали няма да Те похули в лице! Тогава ГОСПОД каза на Сатана: Ето, той е в ръката ти; само пощади живота му." (Йов 2:5-6)
Тогава Сатана поразява Йов с ужасни циреи и рани по цялото му тяло. Бог и Неговият Син не са искали Йов да преминава през тези ужаси, но страховете и съмненията на този Божи човек са направили това неизбежно:
"Защото онова, от което се боях, ме връхлетя и онова, от което се ужасявах, ми се случи." (Йов 3:25)
Преживяването на Йов ще го накара да се доверява още повече на своя Създател и ще го утвърди в Божията любов, така че всичките му страхове да бъдат прогонени:
"В любовта няма страх, а съвършената любов изгонва страха, защото в страха има наказание, но който се страхува, не е станал съвършен в любовта." (1 Йоаново 4:18)
Целта била постигната и самият Йов свидетелства за това в края на историята:
"… И така, аз говорих това, което не разбирах – неща твърде чудни за мен, които не познавах… Аз ще Те питам, а ти ме поучавай. Слушал бях за Теб със слушането на ухото, но сега окото ми Те вижда. Затова се гнуся от себе си и се кая в пръст и пепел." (Йов 42:3-6)
В края Бог упрекнал приятелите на Йов, че не са представили правилно Неговия характер, а Йов бил компенсиран с още повече имот, многобройно потомство и дълъг живот.
Има причина това да бъде първата по време на написване книга от Свещените Писания. Господ дава възможност да се надникне отвъд видимия за нас свят, за да може хората да знаят, че лошите неща, които ги сполетяват не са наказание от Господ, както Сатана би желал да вярват. Но въпреки това свидетелство, хората бързо забравили скъпоценната светлина и живеели с представите за жестоки божества, които изискват жертви, за да бъдат умилостивени и гневът им да бъде укротен. Дори Божият народ Израил, на когото били поверени Свещените Писания, не успявал да излезе от мрака на изопаченото разбиране за Божия характер. Твърде често те го виждали по-скоро като самите себе си, а не какъвто е в действителност.
"Ти направи това [различни грехове], а Аз премълчах, и ти помисли, че Аз съм съвсем като теб. Но Аз ще те изоблича и ще изредя всичко това пред очите ти." (Псалми 50:20-21)
Упорството им в греха, не им позволявало да се сдобият с чист духовен поглед. Способността на духовните възприятия са пряко зависими от морала на личността:
"Към милостивия милостив ще се покажеш, към непорочния непорочен ще се покажеш, към чистия чист ще се покажеш, а към кривия противен ще се покажеш." (Псалми 18:25-26)
Преди малко цитирахме, че благовестието е представено и на евреите, но те не са го приели като цяло заради неверие. През цялата им история като избран народ, Бог работел с тях, слизайки на нивото им, за да може въпреки цялостното неверие, отделни личности, от тях и останалите народи, да бъдат благословени. По тази причина гражданското им законодателство често отразявало техните сурови характери вместо Божията милост към грешника:
"И допуснах им закони не добри и наредби, от които те не можаха да бъдат живи." (Йезекил 20:25, Синодален превод)
Цялата богослужебна система от заповеди и наредби била тълкувана от евреите според техните разбирания. Греховете им им пречели да виждат лицето на Божия Син, който единствен отразява безпогрешно характера на Бога:
"Но ако нашето благовестие е покрито, то е покрито за тези, които погиват, за невярващите, чиито умове е заслепил богът на този свят, за да не би да ги озари светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на Бога." (2 Коринтяни 4:3-4)
До идването на Исус на земята евреите виждали в Свещените Писания само отражение на собственото си естествено лице:
"Защото, ако някой е слушател на словото, а не изпълнител, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледалото.." (Яков 1:23)
Бог позволил на евреите да поддържат такъв вид отношения с Него, които Писанието нарича Стар завет. В тези отношения те вместо да повярват на Божиите обещания, че ще ги направи царство от свещеници и ще им подари небесния Ханаан, обещали на Бога, че самите те ще спазят Неговите заповеди. Бог позволил развитието на този процес, за да може законът да изяви неспособността им със свои сили да живеят праведен живот и тогава да Го потърсят като Спасител:
"А освен това дойде и законът, за да се умножи прегрешението. Но там, където се умножи грехът, много повече се умножи благодатта;" (Римляни 5:20)
Този подход на Бога е наречен в Писанието служението на смъртта, защото той напълно “убива” надеждата на човека, че може да живее праведен живот независимо от своя Създател:
"Който ни направи способни да бъдем служители на нов завет – не на буквата, а на Духа; защото буквата убива, а Духът оживотворява. Но ако служенето на онова, което докарва смърт, написано с букви, издълбани на камък, стана с такава слава,… как служенето на Духа няма да бъде с по-голяма слава?" (2 Коринтяни 3:6-8)
И двете служения, на новия и стария завет, действат в хармония. Първо се определя диагнозата на греховното ни състояние чрез закона и след това се приема благодат от Духа на нашия Спасител, за да живеем праведен живот. В този смисъл тези две служения не са две епохи както често се смята, а две преживявания – законът и евангелието – първото води към второто. Това е показано в историята на Авраам в отношенията му към жена му Сара и нейната египетска слугиня Агар:
"Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона [да го спазват без Духа на Божия Син], не чувате ли какво казва законът? Защото е писано, че Авраам имаше двама сина – един от слугинята и един от свободната; но този, който беше от слугинята, се роди по плът, а онзи, който беше от свободната – по обещание. И това има образен смисъл, защото тези жени представляват двата завета – единият от Синайската планина, който ражда деца за робство, и това е Агар; и тази Агар представлява планината Синай в Арабия и съответства на днешния Ерусалим, защото е в робство с децата си; а горният Ерусалим е свободен, който е майка на (всички) нас." (Галатяни 4:21-26)
В колективното си преживяване евреите така и не успели да влязат в служението на Новия завет. Дори, когато Божият Син дошъл лично на земята, те не само че не се възползвали от светлината, но Го намразили и Го предали на римските власти, за да бъде жестоко убит. Те отказали да им бъде снето покривалото, което стояло пред погледа им.
"Но техните умове бяха заслепени. Защото и до днес същото това покривало стои при прочитането на Стария Завет, като не се открива, защото то се отмахва в Христос.… А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода. А ние всички, с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, биваме преобразявани в същия образ от слава в слава, като от Господния Дух." (2 Коринтяни 3:14-18)
Онези, които се доверяват на Божиите обещания са деца по обещание и Духът на Божия Син действа в тях, за да им покаже какъв е истинският характер на Бога и да го изобрази в тях. Християнската църква тръгнала по този път, но скоро вярващите отклонили погледите си от Христос и започнали да гледат към недостатъците и погрешните вярвания на другите.
"Зная твоите дела, твоя труд и твоето търпение, и че не можеш да търпиш злите хора; и си изпитал онези, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжливи; и имаш търпение и за Моето Име си издържал, и не си се уморил. Но имам това против теб, че си оставил първата си любов." (Откровение 2:2-4)