„Иисус им каза: Никога ли не сте чели в Писанията: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла. От Господа е това и чудно е в нашите очи“?... И който падне върху този камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже.“ (Матей 21:42, 44)
Сега, когато Даниил разкрил какво е сънувал царят, той вече бил подготвен да се довери и на интерпретацията. Даниил обяснява, че металните части представляват царства. Златната глава е Вавилон (605-539 г. пр. Хр.), сребърните гърди – Мидо-Персия (539-331 г. пр. Хр.), медният корем – Гърция (331-168 г. пр. Хр.) и двата железни крака, Рим - Западна и Източна империя (168 г. пр. Хр. – 476 г. сл. Хр.). Следва духовният Рим (папството), който се ползва от „желязната“ власт на своя предтеча, но въвежда крехкия религиозен елемент на църковната власт (Еремия 18:6).
Разделянето на две фракции се проявява и тук между Западната и Източната църква. Десетте пръста са число на минимума (10 заповеди, десятък), което представя „раздробената“ Европа – резултат от нахлуването и набезите на варварските племена по време на великото преселение на народите. (Даниил 2:36-43). И тогава появата на камъка от небето е обяснена като издигането на Божието царство на мястото на световните империи (Даниил 2:44, 45).
Четирите основни царства на земята са представени чрез низходящи по стойност метали: злато, сребро, мед, желязо. Това е красноречив начин да се демонстрира моралното падение на народите, отхвърлили Божия призив. Точно затова в божествения храм градацията в познаването на Божия характер е отразена чрез същите метали, но във възходяща по стойност поредност (от мед към злато). Пътят от двора до Най-святото място на светилището отразява движение към по-истинското разбиране на Божия характер, както е разкрит чрез живота на Неговия Син на земята.
Откъснатият „не с ръце“ камък е Господ Исус Христос (Ефесяни 2:20), „чийто произход е от вечността“ (Михей 5:2) и чийто Баща (планината, Даниил 2:45) е вечният Бог (Ефесяни 3:14). По този начин основаното на отношения (семейно) Божие царство е представено в контраст с изкованите в горд образ метали, измерващи стойността си със сила.
„Хус роди и Нимрод. Той пръв стана силен на земята. Той беше голям ловец пред ГОСПОДА; затова се казва: Като Нимрод, голям ловец пред ГОСПОДА. Първо той царува над Вавилон, Ерех, Акад и Халне, в Сенаарската земя. От тази земя излезе и отиде в Асирия, и съгради Ниневия, Роовот-Ир, Халах и Ресен между Ниневия и Халах (който е големият град).“ (Битие 10:8-12)
„С установяването на царството на Нимрод, целият древен свят навлязъл в нов исторически етап. Ориенталската традиция, която направила този войник първия носел царска корона, сочи към един факт от по-голямо значение от простото възприемане на нов орнамент в облеклото, или дори победата на една провинция. Неговото царуване въвежда света в една нова система на отношения между управител и управлявани. Властта на предишните владетели почивала върху усещането за родство и приемането на властта от най-главния било образ на родителски контрол. Нимрод обаче, бил върховен управител на територия и хора, точно според това доколко те били нейни обитатели, независимо от личните връзки. Досега имало племена – разширени семейства - общество; сега имало една нация, политическо общество - държава.“ (А. Т. Джоунс. Империите на Библията. 1904 г., с. 51)
Това прозрение съвсем ясно показва контраста между семейното (каменно) царство на Бога и силовите управления на земните царства. Два вида царства с напълно различни ценностни системи. В Божието царство стойността се определя от благославящата роля на бащата (Притчи 17:6), който е образ на Бога (1 Коринтяни 11:7а), а силата на неговия авторитет пред децата се определя от покорството на жената, която е слава на мъжа (1 Коринтяни 11:7б; Ефесяни 5:22), както Христос е слава на Отец (Евреи 1:3).
В притчата на Исус за злите земеделци (Матей 21:33-46) се разказва как стопанин насадил лозе и го дал под наем на земеделци, а той отишъл в чужбина. Когато дошло време за беритбата, стопанинът изпратил свои слуги, за да приберат плода му. Но те били посрещнати с омраза и насилие. По-късно изпратил други слуги, но и с тях постъпили подобно (Матей 21:34-36).
„Най-после изпрати при тях сина си, като мислеше: Ще се засрамят поне от сина ми.“ (Матей 21:37)
Но те решили да го убият и да присвоят наследството му. Лесно е да се досетим, че стопанинът в тази притча представлява Отец, земеделците са религиозните водачи на Израил (Матей 21:45, 46), а лозето е самият народ, от който се очаквало да принася плодовете на правдата (Исая 5:1-7). Слугите са Божиите пророци, които били изпращани в древността, за да поискат сметка от религиозните водачи относно моралния плод на народа, но били убивани по тяхна заповед. Синът, разбира се, е Христос – единородният на Бога (Йоан 3:16, 18). Интересно е, че в края на притчата Божият Син отново сравнява Себе Си с камък и това е точно основният текст, с който започнахме:
„Исус им каза: Никога ли не сте чели в Писанията тези думи: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла. От Господа е това. И чудно е в нашите очи?“ (Матей 21:42)
Причината нашият свят да не може да продължи да съществува в този му вид е, че той е отхвърлил оригиналната си основа.
„… И който падне върху този камък, ще се разбие; а върху когото падне камъкът — ще го смаже.“ (Матей 21:42, 44)
Когато се посвещаваме да живеем християнски живот, ние „падаме върху този Камък“ и нашето гордо аз умира. Тогава, подобно на Павел, "вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата на Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене." (Галатяни 2:20, Цариградски превод). Синовността на Христос е представена от пророк Захария чрез символа „Отрасъл“ и отново „Камък“, чрез който в един ден ще бъде „изгладено беззаконието“ (Захария 3:8-9). Това става чрез жертвата на Христос и затова даденото чрез Захария описание включва и факта, че на този камък има седем очи, което е директна препратка към закланото Агне, което единствено има властта да отвори книгата на земната история (Откровение 5:1-9).
И така, според това пророчество, ние се намираме преди самия край на сатанинското царство на силата – времето на разделена Европа, когато крехката основа на този свят ще бъде „разбита“ и заменена от истинския крайъгълен камък. Защото ако сънуваният от вавилонския цар горд образ представлява храма на този свят, то той не може да устои за вечността, тъй като неговите зидари са пренебрегнали самата му основа - единородният Син на Бога:
„А Иисус, като дойде в околностите на Кесария Филипова [където се намира езическото капище на бога Пан, чиито преддверия са наречени „портите на ада“], попита учениците Си, като им каза: Какво казват хората, кой е Човешкият Син? А те казаха: Едни казват, че е Йоан Кръстител; други пък – Илия; а други – Еремия или един от пророците. А Той им каза: А вие какво казвате, кой съм Аз? Симон Петър в отговор каза: Ти си Христос, Синът на живия Бог. Иисус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, а Моят Отец, който е на небесата. А и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тази канара [не грешният Петър, а Божият Син] ще съградя Своята църква; и портите на ада няма да ѝ надделеят. Ще ти дам ключовете [Христовите учения] на небесното царство и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“ (Матей 16:13-19)
Когато приемаме и живеем истинските семейни принципи и учения на Божието царство, всаждани в нас чрез Духа на Сина, ние изграждаме живота си върху непоклатимата основа и бурята не може да събори такава църква или личност:
„И така, вие не сте вече странници и чужденци, а сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство; защото сте съградени върху основата на апостолите и пророците, като Сам Христос Иисус е крайъгълен камък, в когото сглобено, цялото здание расте за свят храм в Господа, в който вие също се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище.“ (Ефесяни 2:19-22)
Пророческата вест в Даниил 2-ра глава кани всички ни да станем поданици на това вечно царство, което се основава на истинската любов. Любов, която в дните на непонятната за нас вечност родила Син, надарен с цялото достойнство на божествените качества и съвършенство. Любов, която след това се съгласила да Го откъсне от лоното Си, за да Го изпрати на земята, за да ни покаже колко много обича цялото човечество и желае да ни спаси и съхрани за вечен живот.
„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот. Понеже Бог не изпрати Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не е осъден; който не вярва, е вече осъден, защото не е повярвал в Името на Единородния Божи Син. Но това е осъждането, че светлината дойде на света, но хората обикнаха тъмнината повече от светлината, понеже делата им бяха зли.“ (Йоан 3:16-19)
Отказът да приемем поканата на нашия небесен Баща би довел до естествените последици, описани във втората част на този стих:
„… а върху когото падне камъкът — ще го смаже.“ (Матей 21:44)
Падането на камъка е приближаващото Второ идване на Христос, което Писанията представят така:
„Защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда чак до запад, така ще бъде пришествието на Човешкия Син… Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена, като видят Човешкия Син, идващ на небесните облаци със сила и голяма слава. И ще изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия.“ (Матей 24:27-31)
„Понеже Сам Господ ще слезе от небето с команда, с гласа на архангел и с Божия тръба; и мъртвите в Христос първо ще възкръснат; после ние, живите, останалите, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаци да срещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа. И така, насърчавайте се един друг с тези думи.“ (1 Солунци 4:16-18)
Ако изберем да отхвърлим небесната покана за един нов живот и останем в греховете си, това ще ни направи толкова несъвместими с Небесното царство, че няма да можем да издържим любящото присъствие на Христос, когато се завръща на тази земя. Не Той, а собствената ни вина, пробудена в Неговото любящо присъствие, би ни унищожила (2 Солунци 1:9). Затова сега е времето да откликнем на осиновяващото въздействие на Христовия Дух, който ни подготвя да живеем завинаги в истинската си родина.
