V. 2. Човешкият Син и зверовете

Казах в сърцето си: Бог ще съди и праведния, и безбожния, защото там има време за всяко намерение и за всяко дело. Казах в сърцето си: Заради делото на човешките синове е това, за да ги изпита Бог, за да видят, че сами за себе си, без Бога, те са животни. (Еклисиаст 3:17-18)

В Даниил 7-ма глава са предсказани същите царства, както и във 2-ра, но от гледна точка на жестокостта и хищничеството на падналата човешка природа, поставена в контраст с тази на Човешкия Син, който издига човечеството, слизайки на неговото ниво (Даниил 7:4-8 срв. 7:13). Сътворен като „малко по-долу от ангелите“ и над зверовете, човекът е бил призван към духовно и морално израстване, приравняващо го на ангелите (Псалм 8:5; Битие 1:28 срв. Лука 20:36). Но деградацията на грехопадението в немалка степен ни е принизила до нивото на животните, превръщайки ни в „деца на гнева“ (Ефесяни 2:3). Затова сме поканени да се обърнем и да се „облечем“ с Христос – новия Човек (Ефесяни 4:24), защото макар в Адам да сме умрели заради греха, в Христос ще живеем заради правдата:

„Понеже, както чрез един човек дойде смъртта, така чрез един Човек дойде възкресението на мъртвите. Защото, както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще оживеят.“ (1 Коринтяни 15:21-22)

„Въпреки това смъртта царува от Адам до Мойсей дори над онези, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия. Но дарът не е такъв, каквото беше прегрешението; защото, ако поради прегрешението на един измряха мнозина, то много повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на един Човек, Иисус Христос, се изля изобилно за мнозина. И дарът не е такъв, какъвто беше съдът чрез прегрешението на един; защото съдът доведе от едно престъпление до осъждане, а дарът доведе от много прегрешения до оправдание. Защото, ако чрез прегрешението на един смъртта царува чрез този един, то много повече тези, които получават изобилието на благодатта и на дара на правдата, ще царуват в живот чрез Единия, Иисус Христос. И така, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички хора, така и чрез едно праведно дело дойде на всички хора оправданието, което докарва живот. Защото, както чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на Един ще станат праведни мнозината.“ (Римляни 5:14-19)

Тук самият Даниил сънува видение и затова освен многото прилики със съня на езичника Навуходоносор, има и разлики, предоставящи информация за съдбата на Божия народ в края на времето. Властта на всички народи ще им бъде дадена чрез Човешкия Син, защото са позволили на Бог да ги оформи по Неговия образ:

„Гледах в нощните видения, и ето, с небесните облаци идваше един като Човешки Син и стигна до Стария по дни; и Го доведоха пред Него. И на Него се даде владичество и слава, и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици. Неговото владичество е вечно владичество, което няма да премине, и царството Му е царство, което няма да се разруши…. Тези големи зверове, които са четири, са четирима царе, които ще се издигнат от земята. Но светиите на Всевишния ще получат царството и ще владеят царството до века и до вечни векове…. Гледах този рог, когато води война със светиите и ги победи, докато дойде Старият по дни, и съдът беше предаден на светиите на Всевишния, и настана времето, когато светиите завладяха царството… И той (малкият рог) ще говори думи против Всевишния и ще тормози светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закон; и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и половин време (1260 буквални години); Но съдът ще седне и владичеството ще му се отнеме, за да се унищожи и погуби докрай. А царството и владичеството, и величието на царствата под цялото небе ще се дадат на народа на светиите на Всевишния. Неговото царство е вечно царство и всички власти ще служат и ще се покоряват на Него.“ (Даниил 7:13, 14, 18, 22, 27).

Тази концепция се потвърждава и от описанието на първия звяр (Вавилон), който "беше като лъв и имаше орлови крила; а като го гледаха, крилата му се изскубнаха и той се вдигна от земята, и беше заставен да се изправи на два крака като човек, и му бе дадено човешко сърце." (Даниил 7:4). С това е представено преживяването на вавилонския владетел Навуходоносор (Даниил 4-та глава). Той има много светлина за истинския Бог, но първоначално я отхвърля. Заради своята мегаломания се побърква и в продължение на седем години живее като зверовете в гората. Когато най-накрая отправя погледа си към небесния Бог и Му отдава слава (отразява характера Му), разумът му се възвръща и той е възстановен като човек и като цар (Даниил 4:34-37).

На мястото на четирите метала от образа тук от морето на народите последователно излизат четири жестоки звяра (Даниил 7:3-7). И в съответствие със структурата на сътворението установяваме, че "четвъртия звяр, страшен и ужасен, и много як;“ има „големи железни (като четвъртия метал) зъби, с които поглъщаше и сломяваше, като стъпкваше останалото с краката си;“ и „се различаваше от всички зверове, които бяха преди него…." (Даниил 7:7). Жестокостта на Рим е пословична. Та нали точно той изтезавал и убил Христос, а след това и Неговите последователи.

За този четвърти звяр е казано, че имал десет рога на главата си (Даниил 7:7б), което лесно се свързва с десетте пръста на краката на образа – народите, образували съвременна Европа след разпадането на Рим.

Шестият елемент се явява един „малък рог“, който се издига измежду 10-те, отстранявайки трима (Даниил 7:8).

Тези тримата са народите херули, вандали и остготи, поддържали т. нар. „арианска ерес“ в противовес на приетото по-късно за „ортодоксално“ Триединство – силовото божество, което воюва срещу семейния принцип на Божието царство. Когато хората се покланят на такова божество, те не могат да надвият над „зверската“ си природа, защото в Триединството липсва образецът и Духът на истинската синовност.

Тази тема е голяма и затова сме я разгледали в отделна книга със заглавие Въпроси на живота, достъпна в нашия магазин.

Този малък рог е папството, което е описано като имитатор на новия човек, защото „имаше очи като човешки очи и уста, които говореха надменно.“ (Даниил 7:8) По тази причина той още е наречен „човекът на греха“ (2 Солунци 2:3). Дейността му е описана по следния начин:

„Гледах същия рог, като воюваше със светиите и превъзмогваше над тях, … Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони; и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и половина време.“ (Даниил 7:21, 25)

Папството се утвърждава на власт през 538 г. сл. Хр. благодарение на подкрепата на император Юстиниан II. Както показва текстът, властта му трае 3 ½ пророчески времена, всяко от които е равно на библейската година от 360 пророчески дни, за да се получат общо 1260 пророчески дни, които са равни на 1260 реални години (Езекиил 4:6). Това ни води до 1798 г., когато папството загубва властта си от войските на генерал Бертие. През целия този средновековен период то преследва и изтощава „светиите на Всевишния“ и успява да промени Божиите определени времена – седмият ден и неговото разширение във всички останали седморни времена (Битие 1:14; Левит 23-та и 25-та глави).

И учението за неделята и това за Триединството са белег за авторитета на духовния Рим:

„Въпрос: Имате ли друг начин да докажете, че Църквата има власт да конституира правила за празници?

„Отговор: Ако тя нямаше такава власт, тя не би направила онова, с което всички съвременни религиозни лица са съгласни с нея; — не би заменила съблюдаването на седмия ден Събота със съблюдаването на първия ден от седмицата Неделя – една промяна, за която няма библейски авторитет.“

„Въпрос: Съблюдавате ли и други необходими истини, които са преподавани от църквата, но не са изложени ясно в Писанието?

„Отговор: Доктрината за Триединството — една доктрина, чието познаване определено е необходимо за спасение, но не е ясно доказана и изложена в Писанието, в протестантския смисъл на личната интерпретация (Ривю енд Херълд, 22-ри август, 1854 г.; цитирано от Доктринален Катехизъм).“

В отговор на действията на малкия рог на Небето изглежда сякаш се осъществява една напълно съответна транзакция:

„Гледах, докато бяха положени престоли и Старият по дни седна, Чието облекло беше бяло като сняг и космите на главата Му — като чиста вълна, престолът Му — огнени пламъци, и колелата Му — пламтящ огън. Огнена река излизаше и течеше пред Него; милион служители Му слугуваха и мириади по мириади стояха пред Него; съдилището бе открито и книгите се отвориха.… Гледах в нощните видения и, ето, един като Човешки Син идеше с небесните облаци и стигна до Стария по дни; и го доведоха пред Него. … Гледах същия рог, като воюваше със светиите и превъзмогваше над тях, докато дойде Старият по дни и бе извършен съд за светиите на Всевишния, и настана времето, когато светиите завладяха царството. … Но когато съдилището ще заседава, ще му (на малкия рог) отнемат владичеството, за да го изтребят и погубят до край.“ (Даниил 7:9, 10, 13, 21-22, 26)

Описаното тук събитие трябвало да започне някога след 1798 г. Тъй като то идва в отговор действията на „малкия рог“, това трябва да бъде процедура според принципа „както съдиш, така ще бъдеш съден“ и „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери“ (Матей 7:2). Това означава, че този небесен процес отразява действията на папството, без обаче да дава ясна картина за божествения характер. Ще си спомните текста, който цитирахме в началото на тази глава, че в това отношение виденията са като притча и не дават ясен образ за Господ (Числа 12:6-8). Затова престолът на Отец тук е представен като „огнени пламъци“ и колелата му, „пламтящ огън“. По подобен начин "в очите на Израилевите синове“ Божията слава (характер) изглеждала „като огън пояждащ" (Изход 24:17). Така папството е посрещнато с огъня на осъдителността, който самото то използвало, за да изгаря хиляди и хиляди „еретици“ според собствения си съд (Откровение 2:20-23).

Пред папството се отворили и книги (Даниил 7:10), за да се установи дали то е съдело правилно светиите на Всевишния, които в този оправдателен процес се превръщат в наследство на Божия Син или Негова Невяста (Псалм 2:7, 8 срв. Откровение 19:6-8). Този процес е много подобен на начина по който Христос оправдал жената хваната в прелюбодейство от осъдителните фарисеи:

„казаха Му: „Учителю, тази жена беше хваната по време на прелюбодейство. А Мойсей ни е заповядал в Закона да убиваме такива с камъни. Ти какво ще кажеш?“ Те казаха това, за да Го изкушат и да имат в какво да Го обвинят. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята [книгите се отварят], без да им обръща внимание [но Той не говори]. И понеже продължаваха да Го питат, Той се изправи и им каза: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.“ И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това и понеже съвестта ги бореше, разотидоха се един по един, като започнаха от по-старите, та до последните. Иисус остана Сам с жената, която стоеше по средата. Като се изправи и не видя никого освен жената, Иисус ѝ каза: „Жено, къде са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?“ Тя отговори: „Никой, Господи!“ Иисус каза: „И Аз не те осъждам. Иди си и отсега нататък не съгрешавай вече.““ (Йоан 8:4-11, Нов превод от оригиналните езици)

Христос пишел по земята конкретните им грехове (Еремия 17:13), но не произнесъл нито една осъдителна дума, защото Той не съди никого (Йоан 8:15). В съда описан в Даниил 7-ма глава, Седналият на престола също не казва нищо. Това е така „защото и Отец не съди никого“ (Йоан 5:22). Отец и Сина „не се взират в престъплението“ и „не държат сметка за зло“ (Михей 7:18; 1 Коринтяни 13:5). Техният съд е успешен благодарение на това, че характерът им е толкова чист, любящ и себепожертвувателен, че разкрива напълно състоянието на обвинителите и в резултат на това „съвестта им ги преборва“.