И каза: Ето, аз ще ти известя какво ще бъде в последното време на гнева – защото видението се отнася за определеното последно време. (Даниил 8:19)
Две години след пророческия си сън Даниил получава ново видение в третата година от царуването на Валтасар – последният владетел на нововавилонското царство (Даниил 8:1). В това видение отново има животни (овен и козел), но този път те са ритуално чисти и са свързани със службата в светилището (Левит 11:3; 16:5). Това показва, че процесът на Умилостивение сега ще бъде разглеждан не като съд (както в Даниил 7 гл.), а като очистване на светилището от греховете на народа. Овенът с двата рога символизира Мидо-Персия, а козелът с бележития рог е Гърция, управлявана от Александър Велики (Даниил 8:20, 21).
Единият от двата рога на овена (Персия) бил по-висок от другия и израснал по-късно (Даниил 8:3). С това са представени двата народа, мидяни и перси, като вторите идват на власт по-късно, но се възвеличават над мидяните. А относно козела, след счупването на бележития му рог (Александър) се появяват четири други рога, които са неговите четири генерали, разпределящи помежду си империята на Александър. Касандър получил Гърция и съседните страни. Лизимах поел управлението над Мала Азия. Селевкий получил Сирия и Вавилон, а Птолемей - Египет.
Рим в неговите две фази, езическа и папска[1], е представен чрез "един малък рог, който порасна твърде много към юг (Египет), към изток (Сирия) и към славната земя (Юдея)." (Даниил 8:9). Превръщането на Юдея в римска провинция и покоряването на нейните водачи е описано в 10 стих, а за въставането срещу самия Христос се говори в 11-ти стих и е потвърдено в 25 стих с обяснението на ангела. Характерното за овена е, че „се носеше горделиво“, козелът „се възвеличи много“ (Даниил 8:4, 8), а малкият рог „порасна твърде много“ и „се възвеличи дори до небесната войска“ и „се възвеличи дори до Началника на множеството“ (Даниил 8:9-11). Така че моралната деградация, която в Даниил 2 глава беше представена чрез по-евтини метали, в Даниил 8-ма глава е обозначена чрез нарастваща гордост, надменност и арогантност (Притчи 16:18). Всичко това е в контекста на езичеството (Псалм 74:3, 10, 23), което постоянно се нуждае да принася жертва на своите богове, за да ги умилостиви (Псалм 50:8-23). Дори самите юдеи предават Христос на римската власт с такива мотиви (Йоан 11:49-50 срв. 19:7).
Преминаването към папската фаза на Рим е описано по следния начин:
„… и чрез него (папството) беше премахната постоянната (езичеството) [жертва], и събори основата на светилището ѝ (смяна на столицата от Рим към Константинопол). И множеството е дадено, с постоянната [жертва], чрез престъплението, и то (папството) събори истината на земята, и действаше и благоуспяваше.“ (Даниил 8:11-12, Буквален превод на Йънг)
Думата „жертва“ не съществува в оригинала и това помага да се разбере, че „постоянната“ е съществително, което не се среща като такова на никое друго място в Писанието освен в тази книга (Даниил 8:11, 12, 13; 11:31; 12:11) и затова означава езичеството, а не службата на Христос в небесното светилище, както мнозина смятат. Думите „беше премахната“ (еврейска дума под №7311 в речника на Стронг е глаголът „руум“, който е повторен в текста) по отношение на езичеството означават, че е било въздигнато и асимилирано от папството.
„… макар то [Писанието] да има много да каже за необходимостта човек да се примири с Бога, то нито веднъж не намеква за такова нещо като необходимостта Бог да се примири с човека. Да се посочи нуждата от подобно нещо означава да се повдигне сериозно обвинение срещу характера на Бог. Идеята е дошла в християнската църква от папството, което от своя страна я е донесло от езичеството, в което единствената представа за Бог е като за същество, чийто гняв трябва да бъде успокоен с жертва. (Е. Дж. Уагонър, Настоящата истина, Великобритания, 21-ви септември, 1893 г., стр. 386, Параграф 7)
В този смисъл езичеството и папството се явяват двете мерзости (Даниил 9:27), които са отвратителни за нашия небесен Баща, защото запустяват сърцата на хората, които се затварят за Божието действие (Даниил 8:13). Първата мерзост се стреми да умилостиви боговете чрез животински или човешки жертви, а втората представя жертвата на Христос като средство, което умилостивява Божията справедливост и укротява Неговия гняв срещу нас.
През 677 г. пр. Хр., когато цар Манасия е отведен в плен от вавилонския владетел (2 Летописи 33:11), започнали „седемте времена“ от Левит 26 глава. Исус нарича този период „времената на езичниците“ (Лука 21:24). Заради своето отстъпление и идолопоклонство, което е погрешно разбиране на Божия характер, Израил щял да бъде потискан в продължение на 2520 години, като това включва и християнската църква, която нарушава същия завет. Това е времето, през което трае властта на духовния Вавилон над Божия народ. Не случайно Навуходоносор прекарал 7 времена като звяр в горите. В индивидуалното им приложение тези седем времена са 7 буквални години, но в колективната история на човечеството, чиято глава станал Вавилон на мястото на Израил, тези седем времена са същите 2520 години, през които най-висшият идеал на народите не можел да надмине този на силовия („зверския“) Вавилон (Второзаконие 28:13, 43, 44).
„Седем времена“ в съня на Навуходоносор се изпълнили за седем години... Това е също и въпрос на история и алегория или образец за Божия народ заради тяхната гордост и арогантност, когато отказват да бъдат реформирани от Бог и претендират за силата и волята сами да правят тези неща, те, също като Навуходоносор, трябвало да бъдат прогонени сред полските зверове (което означава царствата на света), докато не познаят величието на Бог… Като лична история и пример, това било изпълнено за седем години; но понеже то е и пророчество, ще се изпълни в седем пророчески времена, които ще бъдат 7 пъти по 360 години, което е 2520 години;…“ (Творби на Милър, том 2, стр. 261, 262)
