III. 1. Трезорът на Завещанието

Тогава Му казаха: Къде е Твоят Отец? Иисус отговори: 

Не познавате нито Мен, нито Моя Отец; ако познавахте Мен, щяхте да познавате и Моя Отец. 

Тези думи Той изговори в съкровищницата, като поучаваше в храма…  

(Йоан 8:19-20)

Най-скъпоценната истина, която би следвало да открием в Божия храм и която е от централно значение за богопознанието е изразена с думите на Божия единороден Син от основния ни текст: „Ако познавахте Мен, щяхте да познавате и Моя Отец.“ В този смисъл храмът се явява съкровищница или трезор на скъпоценните отношения на Бог и Неговия Син, които са изразени във вечния завет или това, което в тази книга наричаме Завещанието. Израз на човешката връзка с този завет е това, което ни е представено в приспособен вид като двете плочи с Десетте заповеди на Божия закон. Именно те са съхранявани в най-вътрешната част на еврейското светилище (Исус Навин 3:11).

Съдържащите се в ковчега заповеди би следвало да бъдат възприемани като обещанията на Бог към цялото човечество. Обещания, които Той изпълнява чрез Сина Си, ако позволим с вяра на синовния Му Дух да обитава в нас и да ни направи Негови сънаследници в обещаното Му от Отец наследство. Така виждан, Божият закон не е набор от произволни правила на върховен владетел, а отразява самия характер на Законодателя и затова е закон на любовта, свободата и живота (Второзаконие 33:2-3; 1 Йоаново 4:8 срв. Римляни 13:8-10; Яков 2:12; Римляни 8:2). Тези свещени отношения на човечеството с Отец и Сина са наречени „връзките на завета“ (Езекиил 20:37). За съжаление, като цяло, човечеството не ги оценява:

"Защо се разяряват езичниците и народите замислят суета? Земните царе застават и управниците се съветват заедно против ГОСПОДА и против Неговия Помазаник, и казват: Нека разкъсаме връзките Им и въжетата Им нека отхвърлим от себе си!" (Псалми 2:1-3)

Резултатът от отхвърлянето на тези любящи връзки довежда до противоборство между самите хора:

"Затова няма вече да пожаля жителите на земята, заявява ГОСПОД. И ето, Аз предавам хората всеки в ръката на другия и в ръката на царя му; и те ще разсипят земята, и Аз няма да избавям от ръката им. И аз пасох овцете, обречени на клане, наистина най-окаяните овце [вярващите]! И си взех две тояги; едната нарекох Благост, а другата нарекох Връзки; и пасох стадото." (Захария 11:6-7)

Идеята за свещените отношения, съхранявани в свято обиталище за среща с Божеството, откриваме още по времето на Луцифер:

"Ти беше херувим помазан, за да закриляш; и Аз те поставих там; ти беше на Божия свят хълм, ходеше сред огнени камъни…. Ти оскверни светилищата си чрез многото си беззакония, чрез неправедната си търговия;..." (Йезекил 28:14-18)

Ето началото на търговията в храма. Когато святите отношения с Бог и Неговия Син са накърнени, чрез въвеждането на ценностна система, която е в противоречие с жертвоготовната любов и използва Божиите дарове да търгува и да печели изкуствена стойност. Ангелите, които последвали Луцифер в бунта му, осквернили точно тези отношения:

"И ангелите, които не опазиха подобаващото им първенство, а напуснаха своето собствено жилище (οἰκητήριον), Той държи под мрак във вечни връзки за съда на великия ден;" (Юда 1:6)

Гръцката дума преведена като "жилище" в този стих означава също и "скиния" и е използвана от апостол Павел във 2 Коринтяни 5:2 за обозначаване на телата на вярващите, в които обитава Божия свят Дух. За новосъздаденото човечество такова обиталище била Едемската градина, където първата двойка се срещала със своя Създател, в чийто център се намирало дървото на живота и реката, която се разделяла на 4 основни реки, за да напоява цялата земя (Битие 3:8-14).

Сатана успял да убеди хората, че резултатът от нарушаването на Божия закон е божествено наказание, вместо естествен резултат. Значението на думите „в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Битие 2:17) било променено в умовете им, за да означава, че Бог ще ги унищожи, ако вземат от дървото на Неговото познание. Вече не се виждало, че „заплатата на греха е смърт“ като естествена последица на отделянето от Източника на живота (Римляни 6:23).

Когато хората осквернили святите си връзки с Бог и Неговия Син, те вече не можели да общуват със Създателя си директно. Според въведената жертвена система, те колели символизиращото Христос агне извън Едем, чийто вход бил бранен от божествени представители, които по-късно били включени в орнаментиката на земното светилище:

"И изгони човека; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота." (Битие 3:24)

Това „изгонване“ на човека е всъщност естественият резултат от несъвместимостта му с небесната обител поради извратените схващания на Адам и жена му за Божия характер. Те проектират върху Бога своите възприети от змията осъдителни представи и затова не са в състояние да живеят в първоначалния си свят дом. Подобно на Сатана и неговите ангели, „не се намери място за тях на небето“ (Откровение 12:8). И така, жертвайки животните извън Едем, те се намират в същата позиция като евреите, които колят жертви в двора на светилището. „На изток от Едем“ е точно същото разположение като това, което трябвало да има даденото на евреите светилище (Езекиил 8:16).  

В този „двор на храма“ човечеството прекарало повече от 1600 години до времето на потопа и Едемската градина като представителство на Божие светилище стояла там през цялото време, за да окуражава поклонниците да търсят и възстановяват онази свята връзка, която някога била изгубена от предците им. 

Жертвата, която принасяли, трябвало да им говори за „Агнето, заклано“ чрез греха им „преди основаването на света“ поради решимостта на Бог и Неговия Син да продължат да работят за спасението на човечеството след грехопадението (Откровение 13:9). Да съживява спомена, че в Завещанието, Божият Син е бил предопределен за тяхното изкупление от робството на врага чрез греха, в случай, че се поддадат на неговите измами (1 Петрово 1:18-20). Да всажда в сърцата им любовта и светостта на синовния Дух на Исус, в когото отново могат да се чувстват приети/обдарени и безкрайно обичани от Бога (Ефесяни 1:4-6). Да очакват идването на Божия Син в човешко тяло на земята, за да изяви истината за характера на нашия небесен Баща, който не желае жертва различна от „дух съкрушен; съкрушено и разкаяно сърце“ и отворени за думите Му уши (Псалми 51:16-17; 40:6, 7 срв. Евреи 10:5).

Бог позволява на Сина Си да дойде на земята и да стане Жертва заради мисленето на падналия човек, за да може той да повярва, че „справедливостта на Бога“ е била задоволена и затова получава прошка и милост. Бог знае, че плътският ум вижда принасянето на жертвата като умилостивяване на Божия гняв, но използва тази покварена представа така, че да предостави възможност на грешника да осъзнае, че, тъй като Отец е този, който осигурява Жертвата (Левит 17:11 срв. Йоан 3:16) Той със сигурност не може да има вражда срещу грешниците. Затова след световния потоп, за който човечеството смята, че е директно причинен от Бога[1], виждаме следната сцена, която отразява това мислене:

"И Ной издигна олтар на ГОСПОДА и… принесе всеизгаряния на олтара. И ГОСПОД помириса благоухание на умилостивение и ГОСПОД каза в сърцето Си: Няма да проклинам вече земята поради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му, и няма вече друг път да поразя всичко живо, както направих." (Битие 8:20-21)

Изглежда така сякаш Бог се е умилостивил от принесената жертва и е решил вече да не проклина земята и да не убива живите същества по нея. Но, за да е в хармония с Неговия ненасилствен характер, така както той е разкрит от Неговия Син на земята, това изявление трябва да се схваща като направеното от Бога по времето на Йов:

"И ГОСПОД каза на Сатана: Обърнал ли си внимание на слугата Ми Йов, че няма друг като него на земята – човек непорочен и правдив, който се бои от Бога и отбягва злото? И още държи здраво непорочността си, въпреки че ти Ме подбуди против него, за да го погълна без причина." (Йов 2:3)

Бог не е погълнал Йов, но като наш Баща и Владетел на вселената, Той поема отговорността за всичко, което е допуснал, така сякаш Той самият го е извършил. По-късно Авраам ще продължи принасянето на жертви върху олтар (Битие 12:7, 8; 13:4, 18) и заради съмненията си в Божиите обещания, ще бъде изпитан именно чрез това езическо мислене:

"И построиха високите места,… за да горят синовете си и дъщерите си в огън, което не съм заповядвал и на ум не Ми е идвало." (Йеремия 7:31)

"След тези събития Бог изпита Авраам и му каза:… вземи сега сина си, единствения си син, когото обичаш, Исаак, и иди в местността Мория и го принеси там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа!" (Битие 22:1-2)

След това Израил, народът, който идва от Авраам, на свой ред ще бъде изпитван заради неверието си в Божиите обещания чрез начина по който ще възприеме жертвената система:

"Аз съм ГОСПОД; ще ви изведа изпод товарите на египтяните,… и ще ви изкупя с простряна мишца и с велики присъди. Ще ви приема за Мой народ и ще бъда ваш Бог…. И ще ви въведа в земята, за която съм се клел, че ще я дам на Авраам, на Исаак и на Яков; и ще ви я дам за притежание…. И Мойсей говори така на израилевите синове, но поради притеснението на душите си и поради жестокото си робуване те не послушаха Мойсей." (Изход 6:5-9)

След като по чуден начин ги извел от Египет, хранил ги с манна и им давал вода от скала в пустинята, Бог отново повторил обещанията Си, добавяйки, че ще ги направи царство от свещеници (Изход 19:5-6). Но вместо да приемат с вяра, че Той ще изпълни обещанията Си за тях, те заявили, че всичко, което Бог е казал, ще го изпълнят (Изход 19:8). Проявявайки снизхождение към тях, Бог разпоредил за построяване на светилище по модела на небесното (Изход 25-40 глави) и отделил Левиевото племе да представя посредническото свещенство на Христос пред Бога (Левит 1-17 глави). За съжаление, те така се прилепили към земното светилище, забравяйки напълно, че то е само канал към небесния източник, че напълно пропилели възможността с вяра да се свързват с небесния Свещеник, за да разбират истинския смисъл на всички служби и така да бъдат въведени и утвърдени в небесните реалности, на които земното светилище е само символ (Изход 15:17 срв. Евреи 8:1-2).

Цар Соломон (970-931 г. пр. Хр.) превръща светилището в неподвижна структура и мултиплицира орнаментите на неговия интериор, принасяйки за освещението на този храм 22 000 говеда и 120 000 овце — една огромна кървава жертва, която не признава, че греховете ни разпъват Божия Син, а търси умилостивяването на Божеството (3 Царе 8:63). Утвърждавайки се в тази езическа представа, някои от израилтяните и дори самите им царе принасяли собствените си деца:

"Ахаз… не върши това, което беше право пред ГОСПОДА, неговия Бог, както баща му Давид, а ходи в пътя на израилевите царе и даже преведе сина си през огъня според мерзостите на народите, които ГОСПОД беше изгонил пред израилевите синове." (4 Царе 16:2-3)

На това Бог отговорил с нещо, което трябвало да ги шокира и да им покаже защо отново ще станат роби, но този път на Вавилон:

"Защото не говорих на бащите ви и не им заповядах за всеизгаряния и жертви в деня, когато ги изведох от египетската земя; а това слово им заповядах и казах: Слушайте гласа Ми и Аз ще ви бъда Бог, и вие ще Ми бъдете народ;… А те не послушаха и не приклониха ухото си…" (Йеремия 7:22-24)