"Тогава размислих, за да разбера това, но беше прекалено
трудно пред очите ми, докато влязох
в Божието светилище и разбрах..."
(Псалми 73:16-17)
Светилището очертава пътя на познаването на истинския характер на Бога. В него може да се проследи пътуването на всеки отделен вярващ, а също и това на едно цяло общество или народ. В това пътуване има три основни етапа, които са представени чрез двора, Святото място и Най-святото място. Всеки следващ етап е свързан с по-вярна представа за Божия характер. Това пътуване се осъществява във „вътрешния човек“, докато с „вяра Христос се всели напълно в сърцето“ (Ефесяни 3:16-17), но е отразявано в движението и действията в небето, където „имаме такъв Първосвещеник (Божия Син), който седна отдясно на престола на Величието (Бог Отец) в небесата, Служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е издигнал, а не човек“ (Евреи 8:1-2).
Всяка принизена представа за Божия характер е идол, който задържа личността и общността на вярващите в по-долно състояние на съществуване:
"И какво споразумение има между Божия храм и идолите? Защото ние сме храм на живия Бог…" (2 Коринтяни 6:16)
В този смисъл, приближаването на индивида или общността към Божието царство се осъществява чрез очистване на съзнанието от идеите, които Сатана внушил на човечеството при неговото падение. Именно затова, когато бил запитан от фарисеите кога щяло да дойде Божието царство, Иисус отговорил, че то вече е сред тях (Лука 17:20-21). При друг случай, когато Той казал, че Бог е един и същността на закона е да се обича Бога и човека, един от книжниците не могъл да не одобри това и да добави, че то е „много повече от всичките всеизгаряния и жертви“. На това Исус реагирал, като казал на книжника, че не е далеч от Божието царство (Марко 12:28-34).
От централно значение за напредъка в познанието за Бога и движението към Божието царство е начинът, по който се разбират жертвите, в това число и извършената на Голгота. При два различни случая (Матей 9:10-13; 12:1-8) Исус препращал слушателите си към разбирането на следния текст от Стария завет:
"Защото милост искам, а не жертва; и познаване на Бога – повече от всеизгаряния." (Осия 6:6)
Бог не желае жертва, а копнее да Го познаваме. Тогава защо били животинските жертви и защо Христос трябвало да умре? Отговорът откриваме в следващия стих на книгата Осия:
"Но те като Адам престъпиха завета, там постъпиха коварно към Мен." (Осия 6:7)
Престъпването на завета от страна на Адам въвежда едно толкова погрешно и необратимо мислене относно Божия характер, че макар Бог да не желае кръвта на животни и тази на Сина Си (Осия 8:13), заради състоянието на човека тези жертви стават неизбежни. Адам е този, който пръв предлага жертва в лицето на жена си и Създателя Си, когато се оправдава с думите: „Жената, която Ти си ми дал с мен, тя ми даде от дървото и ядох“ (Битие 3:12). Отговорът на Христос спрямо падналия в това греховно мислене човек е обещанието от завета на благодатта:
"Ще поставя и вражда между теб [змията] и жената, и между твоето семе и нейното семе [Христос]; то ще ти смаже главата, а ти ще му смажеш петата." (Битие 3:15)
Когато паднал в грях, човекът нямал нищо в себе си, което да е в дисхармония със Сатана. Затова всички родени от него щели да бъдат „мъртви в престъпления и грехове“ и той щял „да се върне в пръстта, от която бил взет“ (Ефесяни 2:1 срв. Битие 3:19). Приемането с вяра на това Божие обещание щяло да внесе Христос в сърцата на вярващите, които са представени чрез символа на жената, носеща в утробата си Потомъка Христос (Ефесяни 3:17; 2 Коринтяни 11:2; Откровение 12:1, 2). Но Адам не приел обещанието на Бога с вяра, а съсредоточил надеждите си за живот върху жена си и техните потомци:
"И човекът наименува жена си Ева [живот – същата дума като тази за дървото на живота], защото тя беше майка на всички живи." (Битие 3:20)
Отказвайки да признае, че грехът му води до смърт за него и потомците му, „Адам покрил престъпленията си“ и „скрил беззаконията си“ (Йов 31:33). Това негово решение го оставило извън благодатта на завета и затова Бог бил принуден да въведе системата с животински жертви, която да изявява на Адам, че грехът му посича или разпъва Христос в него, превръщайки Го в „Агнето заклано от основаването на света“ (Откровение 13:8). Адам бил насочен да убие животно, а кожите от него Бог щял да използва, за да облече човека и жена му, за да продължи значението на символа (Битие 3:21).
Само приемайки с вяра, че в себе си са разпънали Христос, Адам и потомците му можели да покрият моралната си голота с правдата на Исус (Откровение 3:17, 18). Но съсредоточавайки надеждите си в Ева, човекът отказал да приеме пълната реалност на своето паднало състояние и Бог можел да му говори само като в огледало според лишеното от любов „медно“ мислене (1 Коринтяни 13:1, 12, 13), което човекът бил възприел от змията:
"А змията каза на жената: Никак няма да умрете! Но Бог знае, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога – да познавате доброто и злото…. И ГОСПОД Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото..." (Битие 3:4-5, 22)
Тук Бог не използва ирония, защото ситуацията е повече от трагична. Той не познава злото както го познава човекът, защото никога не е участвал в греха както Адам. С това „огледало“ (Матей 15:23-26; Псалм 50:21) Бог давал възможност на човека необезпокоявано да изявява греховното си мислене, та когато се умножат неговите негативни ефекти, човекът да пожелае преизобилната благодат на отхвърления завет.
"А освен това дойде и законът, за да се умножи [да се разкрие] прегрешението. Но там, където се умножи [разкри] грехът, много повече се умножи благодатта;" (Римляни 5:20)
Целият Божи народ до потопа следвал този път, който е представен в двора на светилището чрез жертвения олтар и умивалникът, които са направени от един по-долен по качество материал – бронз или месинг – сплав създадена от Тувал – Каин, потомък на братоубиеца Каин (Битие 4:22). Това състояние по-късно Писанието ще нарече Стар завет. Но как разбираме, че в това състояние човекът вижда в Божието слово отражението на естественото си лице (Яков 1:23), вместо това на Бога (2 Коринтяни 3:18)? От факта, че умивалникът, съдържащ водата за измиване, отразява лицето на човека и е направен от „огледалата на жените“ (Изход 38:8).
Енох – седмият от Адам, успял да проникне с вяра във вътрешната част на светилището в ходенето си към познанието за Божия характер.
"Енох живя шестдесет и пет години и роди Матусал. А откакто роди Матусал, Енох ходи по Бога триста години… И Енох ходи по Бога и не се намираше вече, защото Бог го взе." (Битие 5:21-24)
Размишлявайки върху своя първороден син, Енох все повече осъзнавал как любящият небесен Баща е дал Своя скъп единороден Син за греховете на човечеството. Така Енох се превърнал в символ на онези, които в края на времето ще посрещнат Христос без да видят смърт. Но колективното мислене на Божия народ, живял до времето на потопа, не му позволило да влезе с вяра в небесното светилище. Вероятно това мислене е най-добре представено чрез казаното от Ноевия баща.
"Ламех живя сто осемдесет и две години и роди син, и го нарече Ной [почивка], като казваше: Този ще ни облекчи от работата ни и от труда на ръцете ни поради земята, която ГОСПОД прокле." (Битие 5:28-29)
В представите на Ламех, Бог е този, който е проклел земята, а не естествените последици от греха. Изглежда Адам, а по-късно и Каин също са възприемали подобна перспектива, когато Господ им съобщава за последиците от техния грях върху земята (Битие 3:17-19 срв. 4:10-14). На това ниво на разбиране, вярващите могат да обитават само в двора на светилището, където Божеството се умилостивява с животински жертви.
Авраам също бил призован да приеме обещанията на завета на благодатта относно Потомъкът Христос и наследяването на цялата земя (Галатяни 3:16 срв. Римляни 4:13). Но и неговото съмнение в обещанията наложило продължение на животинските жертви като акт на снизхождение от страна на Бога (Битие 15:1-11). Това пък гарантирало, че произлезлият от него народ също ще бъде изкушен да остане подчинен на робските представи за Божеството (Битие 15:12-21). В това съмняващо се състояние на стария завет обаче, Авраам и Израил можели да наследят само земята на ханаанските народи – една доста ограничена територия от целия свят (Битие 15:18-21).
Плодовете на двата завета били проявени още по-ясно чрез Сара и Агар, показвайки, че планината Синай може да роди само деца на робство, които се опитват да спазват Божия закон сами, а „небесният Ерусалим“ е за онези, които са повярвали, че Бог може да извика у нас в съществуване онова, което не съществува, а именно Христовата правда (Галатяни 4:24-31 срв. Римляни 4:17). Тъй като цели 13 години Авраам вярвал, че Исмаил е обещаният потомък, това показвало, че дори раждането на Исаак не го е въвело напълно в небесното светилище (Битие 16:16 срв. 17:1, 17, 18). Затова Бог го изпитал именно по отношение на жертвата, като поискал в „огледалото“ неговия единороден син (Битие 22:1-18 срв. Еремия 7:31).
Най-накрая вярата на Авраам се хванала твърдо за обещанието, защото той решил, че дори и след като убие Исаак, Бог може да го възкреси, за да изпълни обещанието си към него (Битие 22:5 срв. Евреи 11:17-19). Това му помогнало да види деня на Христос отдалече и по този начин да влезе с радост в Божието светилище (Йоан 8:56). Но вярата му все още била на нивото на Святото място, където Христовата жертва се смята като изисквана от Бога, така както Авраам вярвал, че Бог изисква сина му Исаак. Един анализ в еврейския оригинал на Божието изискване към Авраам показва, че Неговите думи могат да означават също покана към Авраам да се възкачи със сина си за поклонение на планината (Битие 22:2 виж на евр. „принеси“ и „всеизгаряне“).
Израил проявил същото неверие в обещанията от завета на благодатта и самоуверено заявил, че сам ще спазва Божия закон (Изход 6:6-9; 19:5, 6, 8). Това отново наложило продължаването на жертвите и вместо целият Израил да бъдат свещеници и царе за останалите народи, за да показват превъзходствата на Божието царство, Левиевото племе било отделено, за да служи за тях в един земен модел на небесното светилище (Изход 19:6; Левит 1-8; Изход 25:8, 40; Еремия 7:22). В продължение на 1600 години Бог ги канел да влязат с вяра в небесното светилище, но те можели да живеят само чрез предполагаемата умилостивителна сила на животинската жертва. Затова и, когато Божият Син се родил на земята, те го предали на смърт с идеята, че така ще запазят народа си (Йоан 11:49, 50 срв. 19:7).
Само Христовите ученици след възкресението Му успели най-накрая да Го последват с вяра към небесното светилище. На кръста новият и жив път към Най-святото място бил разкрит (Лука 23:44-46 срв. Евреи 10:19, 20). Отец показал, че е готов да предаде Сина Си на смърт заради нашите грехове. Но вярващите трябвало да продължат, за да извървят пътя от Святото към Най-святото място. Въпреки че влезлите с вяра в Светая приемат Христос и се хранят с плътта Му (Неговото Слово) и пият кръвта Му (Неговия Дух), те все още не осъзнават, че не Бог е изисквал тази жертва:
"А Той [Христос] всъщност понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари. А ние Го счетохме за наказан, поразен от Бога и унижен." (Исая 53:4)
Това осъзнаване става едва в Най-святото място на небесното светилище. Заради отстъплението на християнството такъв народ достигнал Най-святото място едва през 1844 г. (Даниил 8:14), но за съжаление не останал достатъчно дълго там. А сега съдбовно важният въпрос към нас, живеещите в това последно време, е: В каква представа за Божия характер ще вярваме и ще участваме при завършването на това пътуване в небесното светилище, така че очистването на умовете ни от всички неправилни представи за нашия небесен Баща да резултира в очистването на горното светилище?
