А всичко е от Бога, който ни примири със Себе Си чрез (Иисус) Христос и ни даде служение на примирение, тоест, че Бог беше в Христос и примири света със Себе Си, като не счете на хората прегрешенията им…
(2 Коринтяни 5:18-19)
Можем да кажем, че горният основен текст съдържа определение за умилостивението. Всъщност оригиналната дума за „примирение“ (καταλλαγή - № 2643 в речника на Стронг), която е използвана тук, е преведена в Римляни 5:11 точно като умилостивение:
„И не само това, но се хвалим и в Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез когото получихме сега умилостивението.“ (Римляни 5:11)
Според началния ни стих това умилостивение е всъщност да бъдем примирени с Бога, като стигнем до разбирането, че Той „не счита“ „прегрешенията“ ни. Понеже самата същност на Бога е любов, една от характеристиките на тази любов е, че „не държи сметка за зло“ (1 Коринтяни 13:5). Затова Той е представен като такъв, който „не се взира в престъпление“ (Притчи 19:11; Михей 7:18). Но светилището ни показва, че пътят към това разбиране не е пряк, защото, ако иска да ни спаси, Бог първо трябва да задоволи фалшивата ни представа за справедливост, според която всеки грях трябва да бъде наказан. Нека си припомним нейния произход:
„И при вятъра на деня чуха гласа на ГОСПОДА Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на ГОСПОДА Бога между дърветата на градината.“ (Битие 3:8)
Човекът и жена му се скриват от лицето на Господ, защото Сатана е успял да ги убеди, че смъртта им няма да е естествена последица от падението им, а резултат от божествено екзекутиране. След това, когато Бог запитва човека за стореното от него, виждаме как Адам възлага вината си върху жена си и Божия Син:
„И човекът каза: Жената, която Ти си ми дал с мен, тя ми даде от дървото и ядох.“ (Битие 3:12)
Адам не потърсил прошка от своя Създател, а пренесъл вината си върху Него. Той не вярвал, че Бог може да му прости без преди това да бъде наказан някой. Така сатанинската осъдителност срещу Божия Син се проявила в човека:
„И дарът не е такъв, какъвто беше съдът чрез прегрешението на един; защото съдът беше от един [Адам] за осъждане, а дарът доведе от много прегрешения до оправдание.“ (Римляни 5:16, Версия на крал Джеймс)
Точно този дух на Адам е унаследило цялото човечество и затова Христовата жертва била неизбежна. Когато юдеите предали Исус на разпятие, те били наши представители, представители на цялото паднало човечество. Но и до днес кръстът е възприеман като събитие, при което Исус е „ударен, поразен от Бога и наскърбен“ (Исая 53:4).
„Всяка библейски адекватна теория за изкуплението трябва да включва понятието за умилостивение, тоест успокояване на Божия справедлив гняв срещу греха. Източникът на Божия гняв е Неговата възмездяваща справедливост и така успокояването на гнева е основно въпрос на нейното задоволяване. Как се удовлетворяват изискванията на божествената справедливост? Библейски казано, преди всичко това се осъществява, не както смята Анселм - чрез компенсация, а чрез наказание.“ (William Lane Craig, Умилостивението и смъртта на Христос, (Baylor University Press, 2020), стр. 195)
Дори и когато Исус изявил на кръста, че Бог не желае жертването на животни за опрощаване на греховете, греховното човешко мислене продължило идеята, като на мястото на животните сега стоял Христос. През цялото Средновековие отстъпилото християнство се закопавало все повече в тези мрачни представи за Божия характер. Затова подобно на хората, живели преди кръста, които не можели да влязат с вяра в святото място на небесното светилище в продължение на около 4000 години, вярващите след Голгота са бавели твърде дълго в Святото място и не могли да влязат в Най-святото.
„И даде ми се тръстика като тояга и ми се каза: Стани и измери Божия храм и олтара, и онези, които се кланят в него; но двора, който е извън храма, остави и не го измервай, защото той се даде на нациите, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца.“ (Откровение 11:1-2)
Въпреки че Реформацията оспорила върховенството на папата и върнала Библията на народа, тя не успяла да излезе от това мислене. Следните думи са на знаменития проповедник Чарлз Спърджън, който описва умилостивението, без да му добавя никакъв блясък.
„…трябва да измерваме великото изкупление със строгостта на божествената справедливост. „Бог е любов“, винаги любящ; но следващото ми предложение изобщо не пречи на това твърдение. Бог е строго справедлив, непреклонно строг в отношенията Си с човечеството. Богът на Библията не е Бог на въображението на някои хора, Който мисли толкова лековато за греха, че го подминава, без да изисква никакво наказание за него...
Научете се, приятели мои, да гледате на Бог като на толкова строг в Своята справедливост, сякаш не е любящ, и все пак толкова любящ, сякаш не е суров. Нито любовта Му намалява справедливостта Му, нито справедливостта Му, в най-малка степен, воюва срещу любовта Му. Двете неща са сладко свързани заедно в умилостивението на Христос. Но, забележете, никога не можем да разберем пълнотата на изкуплението, докато първо не схванем библейската истина за огромната Божия справедливост. Никога не е била изречена лоша дума, нито родена неправедна мисъл, нито извършено зло дело, за което Бог няма да накаже един или друг. Той или ще има удовлетворение от вас, или от Христос. Ако нямате изкупление, което да придобиете чрез Христос, трябва завинаги да лежите, плащайки дълга, който никога не можете да платите, във вечна мизерия; толкова сигурно колкото това, че Бог е Бог, Той по-скоро ще загуби своята божественост, отколкото да претърпи един грях да остане ненаказан или една частица бунт да не бъде отмъстена. Може да кажете, че този характер на Бог е студен, строг и суров. Не мога да ви помогна с това, което казвате по този повод; и все пак (това, което казах) е вярно. Такъв е Богът на Библията.“ (Чарлз Спърджън, Конкретно изкупление)
Само народът, който бил последвал Христос в Най-святото място, можел да осъществи преход от старозаветното мислене за Божията справедливост към онова, което отразява истинския милостив характер на нашия небесен Баща. Въпреки че един малък народ последвал Христос в Най-святото място след 22.10.1844 г., те не останали задълго там, защото, подобно на древния Израил, и те се опитвали да спазват Божия закон сами. Едва в края на 19 век, малцина измежду приелите вестта за Оправдание чрез вяра, започнали да виждат Умилостивението с новозаветни очи:
„Думата „умилостивение“ означава единение. Грехът донесъл нещастие, а нещастието – неразбиране на Божия характер. Така хората започнали да мразят Бог, вместо да го обичат; и мразейки Него, единия Отец, хората намразили и човека, своя брат. Така вместо едно семейство с един Баща, хората били отделени от Бог и един от друг и държани в омраза и егоизъм. Трябва да има умилостивение.
Умилостивение може да бъде направено само чрез Божието разкриване на Неговата любов, въпреки греха и скръбта, така че сърцата на хората да бъдат докоснати с нежност; и избавени от заблудите на Сатана, да могат да видят колко напълно погрешно и ужасно са разбирали Божествения и така са презирали Духа на неговата благодат. По този начин те могат да бъдат водени като завръщащи се братя в дома на Отца за блажено единство.
Изкуплението няма за цел да
умилостиви Божия гняв, така че хората да се осмелят да дойдат при него, но то
разкрива неговата любов, така че те да дойдат при него. Не Христос примирява
Бог със света, а Бог в Христос примирява света със себе си. Никъде не се казва,
че Бог трябва да бъде примирен с нас. Той казва: „Не те изоставих, но ти ме
отхвърли“. И Павел казва: „Умолявам ви от Христова страна, примирете се с
Бога.“...
Така се разкрива, че нещастието
не е Божия воля и резултат от неговия гняв, но това била дяволската воля,
резултат от греха. Целият живот на Христос, от яслите във Витлеем до Голготския
кръст, бил живот на чиста, неподправена любов. Но кой бил Христос? Думата
означава „помазан“. Той бил Божият помазаник, помазан с Божия Дух да живее
Божия живот на земята. Ангелът казва: „Ще го нарекат Емануил, което означава
БОГ С НАС.
Ах, да! Имало достатъчно богове, преди Исус да дойде да разкрие на изгубения свят знанието за Отец. Едно време в Египет се казва, че е по-лесно да се намери бог, отколкото човек; толкова многобройни били боговете им. Проблемът е, че никой от тях не бил „нашият Баща“. И никой от тях не бил „с нас“...
С нас в тъмната долина на смъртта, защото той „по същия начин взе участие в същото; за да може чрез смъртта да унищожи този, който има силата на смъртта, тоест дявола. Ах, да! Той бил „Емануил, което се тълкува като Бог с нас“.
Как лъжите на дявола бягат,
когато виждаме Бог, разкрит в Исус Христос! Как отчуждената душа се връща в
родния си дом и става едно с Бог! „Да, врабчето е намерило къща и лястовичката
– гнездо за себе си, където да сложи малките си, при Твоите олтари, Господи на
Силите, Царю мой и Боже мой.“ Колко чудно новороденият Павел проповядва на
атинските идолопоклонници истината, че Бог не е далеч от всеки един от
нас!...
Сега е невъзможно да се спираме твърде дълго върху смъртта на Христос; а също и върху спомена за любящия му живот, но тези двете не трябва да се разделят в мисълта ни. Нищо земно не е по-способно да вдъхнови душата и да я издигне към благородно усилие от саможертвената, героична смърт на чисто човешкия герой; но тази смърт е вдъхновяваща и става героична само когато се приема във връзка с живота - с обстоятелствата, довели до смъртта. Така че при смъртта на божествения Син на Бога; не е само смъртта, но и животът, защото Павел казва: „Ако, когато бяхме врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на неговия Син, много повече, като се помирихме, ще бъдем спасени чрез неговия живот.“
Смъртта на Христос става значима само когато се разглежда във връзка с неговия живот на саможертва, който е довел до и е причината за смъртта му. По този начин смъртта има силата да разкрие любовта на Бог, така че да ни помири с Него;...
По отношение на първото бих казал, Бог е любов. Любовта и следователно Бог са най-ярко разкрити в Исус Христос когато си спомним, че в него, за наше добро, божествеността поела върху себе си човешкото естество, с цялата му слабост и умора, с всичките му страсти, и любови, и копнежи, и с всичките му изкушения. Всъщност само по този начин Христос разкрива Бог и самият той е божествен, защото Бог е любов.“ (Джордж Файфийлд, Бог е любов, Гл. Умилостивение)
Контекстът на тези размишления са отношенията, а не юридическия процес на оправдание. Бог е разглеждан като наш Баща, Който изпраща Своя Син за нас, за да живеем чрез Него. По този начин Христовата кръв на кръста е начинът, по който Той ни дава живот, а не изискване от Бога, за да може да ни прости:
„Но как става така, че проливането на кръв, дори кръвта на Христос, може да премахне греховете? Просто защото кръвта е животът. „Защото животът на плътта е в кръвта; и Аз ви я дадох на олтара, за да правите умилостивение за душите си, защото кръвта е тази, която прави умилостивение за душата“ (Лев. 17:11). Така че, когато четем, че без проливането на кръв няма опрощение, знаем, че това означава, че никакви грехове не могат да бъдат отнети, освен чрез живота на Христос. В Него няма грях; следователно, когато Той предава живота Си на една душа, тази душа веднага се очиства от греха.“ (Е. Дж. Уагонър, Настоящата истина, Великобритания, 21-ви септември 1893г.)
Нашият небесен Баща не изисква смъртта на Сина Си, за да може да прости, а позволява да бъде убит, за да приемем Неговия живот! Иначе как бихме могли да „изперем дрехите си в кръвта на Агнето“ (Откровение 7:14)?! Гроздовият сок и хлябът, които Христос предлага на учениците Си по време на Пасхата, представят Неговия живот (Йоан 6:54-57, 63) и затова Той ще пие този плод по един „нов“ начин с онези, които влизат с вяра в Пресвятото място на Неговото царство:
„И когато ядяха, Иисус взе хляб, благослови и го разчупи, и като го даваше на учениците, каза: Вземете, яжте: това е Моето тяло. Взе и чашата и като благодари, даде им я и каза: Пийте от нея всички! Защото това е Моята кръв на (новия) завет, която се пролива за мнозина за прощаване на греховете. Но казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от този плод на лозата до онзи ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Своя Отец.“ (Матей 26:26-29)
Онези, които държали да разбират буквално думите на Христос, че трябва да ядат плътта Му и да пият кръвта Му, накрая Го напуснали и останали с жестокото число на звяра (Йоан 6:66). Но тези, които останали, разбрали, че Той „има думи на вечен живот“ (Йоан 6:67, 68).
„Няма да липсва скиптър от Юда, нито жезъл на управление отсред краката му, докато дойде Сило… Ще опере дрехата си с вино, и облеклото си – с кръвта на гроздето.“ (Битие 49:10-11)